Нуедобните въпроси от едно непубликувано интервю

Днес разчиствах компютъра си и попаднах на този материал. Ще го споделя с вас, защото не ми се ще да го хвърлям. Но първо ще ви разкажа как, кога и защо бе написан.

Преди време с мен се свърза неизвестен журналист от позната ми медия. Писмото беше нещо такова: „Здравейте, д-р Даскалова! Не се познаваме, казвам се (пропускам името по очевидни причини), току-що започвам своята журналистическа кариера и много искам да се развивам в областта на здравната журналистика. Замислям един проект, който ще представя на началството и затова се обръщам към Вас, дали ще имате желание и време да ми помогнете да го осъществя. Обаче са малко неудобни въпросите, които искам да Ви задам.“

В първия момент, като го прочетох, ме досмеша. Викам си, абе човеко, аз съм на хиляда години, колко пък неудобни може да са тия въпроси, да му се не види! Но отговорих вежливо – за какво става въпрос? И се оказа, че не е смешно.

„Смятам да направя голям дългосрочен проект в три части. В първата част имам намерение да проуча достъпните ми интернет пространства и да направя списък с лекарите и другите медицински специалисти, които се обсъждат там, както и с проблемите, които се разискват. След това ще пиша на лекари и медицински специалисти и ще им задам въпроси от името на пациентите – техни и чужди. Защото лекарската професия е една от най-обсъжданите, лекарите са непрекъснато коментирани, хвалени и охулвани, обсъждани в най-различни форуми. Но почти няма лекар, който да отговаря на тези въпроси, а аз мисля, че това е проблем в комуникацията между лекари и пациенти и ако този проблем бъде разискван публично, това ще сближи позициите на двете групи. А от това, смятам, цялото ни общество ще има полза.

Част от тези въпроси и отговори ще бъдат публикувани регулярно в рамките на една година, като ще има възможност за обсъждане от името на читателите и предлагане на други интересни и спорни здравни тематики.

На втори етап мисля да се обърна към агенции за ПР и комуникация, към здравни медиатори и да каня месечно по един „отбор“ лекар и пациент от събраните данни в първия етап. Като те на живо или по скайп примерно с участието на медиатор да се опитат да обсъдят и евентуално разрешат конфликта, от който се оплаква пациента. Сесиите ще се записват и ще се анализират след това и от други специалисти. Това също смятам да продължи една година.

И трети етап, в който мисля да направим обобщение на събраните данни, да ги оформим като печатно издание (книга) и да го продаваме с благотворителна цел. Събраните средства да отиват за информиране на обществото за решаване на конфликти в областта на здравеопазването.“

На което аз реагирах първосигнално: „Уау! Давай въпросите.“

И така, изпрати ми въпроси, аз писах, изпрати ми доуточняващи питанки, аз споделих какво мисля. Коментирахме, че мога да отговарям и в по-свободен стил, тъй като те после ще обработват текста, освен това използвах и текстове от други мои материали. Нямах ограничения в обема, въпросите бяха много, затова стана дълго и според мен малко сурово като материал и хаотично поднесено, но понеже беше някакво начало на проект, така и остана. Благодари, обеща като стартира публикуването на материалите, да ми каже, пожелах успешна работа и забравих.

След време се сетих, че не съм видяла публикацията и попитах какво става.

И получих следния отговор: „Уважаема д-р Даскалова, проектът ми се провали. Началството каза – ние реклама на лекари няма да правим. Опитах да обясня, че не става въпрос за реклама, а за нещо съвсем друго. Казаха ми да не им се отварям, след като нямам опит в тази сфера. Аз напуснах медията и сега съм в чужбина, да търся по-добри условия за моето професионално развитие. Много съжалявам, че Ви изгубих времето!“

Туш! Понеже мина време, смятам, че материалът си е мой и мога да го споделя с вас, а вие преценете реклама ли е, неудобно ли е, какво е...

Д-р Даскалова, моля представете се с няколко думи на нашите читатели.

Здравейте, уважаеми читатели! Казвам се Мариела Даскалова, завършила съм медицина в миналия век. Имам 25 години академичен стаж в Катедра „Анатомия, хистология и ембриология“ към Медицински университет –  Пловдив и същата специалност. Работих като клиничен ембриолог по 3 години последователно, между 2009 г. и 2011 г. в МЦ Надежда рерподуктив Пловдив и между 2014 г. и 2017 г. – в Ню Лайф СМЦГ. Омъжена съм за АГ специалиста д-р Васил Даскалов, с когото работим в частно лечебно заведение в Пловдив. Имам две деца.

Освен професионалната кариера, другата важна област, в която влагам усилия, е насочена към защита правата на пациентите в областта на репродуктивното здраве. Съучредител съм на сдружение "Зачатие" –  първата неправителствена организация, създадена официално през 2004 г., която обединява хората с инфертилитет в България. Бях 5 години зам.-предстедател на сдружението и 15 години, от неговото създаване досега, съм постоянен медицински консултант.

Защо избрахте медицината и след това специализирахте ембриология?

Както обичам да казвам, да си лекар не е професия. Това е състояние на духа и начин на живот. Откак се помня, съм искала да бъда лекар. Всъщност исках да стана и принцеса, но... Малко преди да започна да следвам медицина, имах известно разколебаване, защото спортувах активно и имах възможност да избера кариерата на професионален спортист. Дори бях приета в тогавашния ВИФ – сегашната Национална спортна академия. Отказах и не съжалявам за избора.

А с ембриологията имаме трудна любов. Това е основополагаща наука, много тежка за изучаване и за преподаване, но дава отговори на редица въпроси както за нормалното развитие, така и за вродените дефекти при човека. С напредването на техниката и създаването на методи за безопасно проследяване на ембрионалното развитие по време на бременност, ембриологията живее своя нов живот.

Ако някой Ви беше казал, че ще работите тази работа, щяхте ли да повярвате?

Никога! Докато следвах, исках да стана психиатър. В края на следването си обаче осъзнах, че нямам нужните качества за тази специалност. След като завърших, се явих на конкурс, който беше за асистентско място в катедрата по Анатомия, хистология и ембриология към Медицински университет - Пловдив, спечелих го, започнах работа уж временно и така ... 25 години. Не съжалявам, моята специалност е широка и професионалните ми интереси са насочени в две основни области – ембрионално развитие на човека и репродуктивно здраве на мъжа.

Как съчетавате ролята си на майка, съпруга и добър професионалист?

Никой не може да е добър във всички области на живота. Ако искаш да постигнеш добър професионализъм, трябва да жертваш нещо друго. Медицината изисква да ѝ се посветиш, затова със сигурност не съм била най-добрата майка на света. Това ми нагарча през годините, но се надявам порасналите ми деца да разбират защо, както ме питаха като малки, „винаги имаш време за четене и никога нямаш време за нас“. Колкото до добра съпруга... е, като при всяко семейство лекари, предполагам, първо е работата, на единия, на другия, после са останалите области от живота.

Идват ли редовно на профилактични прегледи съвременните жени и мъже?

Една много важна тенденция се забелязва в последните години и това е загрижеността на хората за тяхното здраве. Все повече мъже и жени се включват в профилактични прегледи, интересуват се какво да направят, за да бъдат здрави за по-дълго време. Особено ме радва желанието на младите мъже да разберат какво е репродуктивното им здраве, още преди да имат идеята да станат бащи. Това е причината да издаваме безплатни информационни материали на тема репродуктивно здраве, бременност, майчинство, както и да провеждаме безплатни курсове за бъдещи родители. Информацията е сила, а ние можем да я дадем в ръцете на нашите пациенти.

На каква възраст най-често решават да станат майки Вашите пациентки?

Тенденцията за отлагане на родителството се наблюдава не само у нас, но и в другите европейски страни, заради желанието за професионално израстване и добиване на финансова стабилност преди създаването на семейство. От медицинска гледна точка това е проблем заради остаряването на гаметите (репродуктивните клетки – сперматозоиди при мъжа и яйцеклетки при жената) и повишаването на рисковете от раждане на деца с вродени здравословни проблеми. Но този проблем е отчасти медицински и в пъти повече социален. Към него са насочени кампаниите ни за ограмотяване на жените и мъжете относно лимита на техните способности за възпроизводство.

Все пак е редно да отбележим, че у нас отлагането на родителството върви с доста бавни крачки. По данни на НСИ средната възраст на майката при раждане на първо дете през 2010 г. е била 26.2 години, а през 2018 г. – 27.2 години. Средната възраст на майката при раждане на дете през 2010 г. е била 27.5 години, а през 2018 г. – 28.8 години. Статистиката показва, че за 9 годишен период у нас има малко намаляване на раждащите жени във възрастта между 20 и 35 години – с 3.91%, както и малко увеличаване на раждащи над 35 години жени – с 4.8%, което вероятно е заради увеличените на брой процедури по асистирана репродукция. Освен това има намаляване на относителния дял на раждащи жени под 20 годишна възраст, като през 2010 г. е бил 11.14 промила, а през 2018 г. съответно 9.95 промила.

Какво е усещането да помагаш за създаването на живот?

Прекрасно! Няма по-голямо удовлетворение за един лекар от това да знае, че има дори миниатюрна частица принос към раждането на едно бебе.

Търсят ли Ви порасналите „бебета“, за да видят се видят с Вас?

Понякога хората, които са минали по жестокия път на стерилитета, искат да „погребат“ тази част от живота си. И като казвам жесток, не преувеличавам – това е наистина страшно, трудно изпитание, през което хората минават с усилие, с болка и с лишения. Не ги упреквам, че искат да го забравят. Както казват психиатрите (аз често ползвам техния опит, макар да не станах психиатър), един критерий за добре свършена работа е когато пациентът вече няма нужда от тебе.

Има и други, за които справянето с проблема е мотив да работят в тази област като доброволци, да помагат и на други хора в тяхното положение. Те разказват на децата си през какво са минали, как са се появили на този свят и понякога е много странно, изненадващо и умилително да слушаш разговорите на деца, които знаят, че са били „замразен ембрион“ например. Подкрепям родителите, които по този начин създават едно информирано общество.

Какви са основните оплаквания, които имат Вашите пациенти?

Може да прозвучи странно, но основните оплаквания на пациентите са от липсата на адекватна медицинска помощ – малко на брой специалисти, силно претоварени и концентрирани в няколко града, нуждата от финансиране за изследвания и лечение, трудности с работодатели заради необходимостта от отсъствие от работа и т.н.

Кои са основните трудности в работата Ви?

На първо място е все още архаичното разбиране, че безплодието се дължи изцяло на жената. Това доста забавя мъжете в търсенето им на помощ от специалист. На второ място е ширещата се заблуда, че мъжкият стерилитет е нелечим, което, разбира се, е абсурдно. И на трето място е желанието на държавата да финансира само най-тежките процедури по ин витро оплождане и да пренебрегва останалите 85-90% от хората с репродуктивни проблеми, на които можем да помогнем с други методи.

Какви са наблюденията Ви относно посещаемостта на Вашия  център от семейства с репродуктивни проблеми?

При нас от години идват много хора с репродуктивни проблеми, а времето все не стига да приемем всички и да им обърнем нужното внимание. Като излекуваме една двойка, на нейно място идва следващата и така. Това е безкраен процес, той не спира и единствен начин да противодействаме е като правим профилактика и превенция на заболяванията, водещи до репродуктивни неудачи.

Как преминава денят на един специалист като Вас?

Спя малко, работя много, храня се на крак, боря се с обърканата ни здравна система, старая се да съм максимално полезна, да обяснявам ясно, да лекувам без да вредя, да не изоставам от новостите ... точно както преминава денят на всеки един специалист. Нищо по-различно.

Смятате ли, че с ин витро технологиите се намесваме в Божиите закони?

Дядо ми беше свещеник. Помня го, макар да почина рано, едър мъж с балкански черти, носеше расото с достойнство, при това в онези години, в които беше трудно да носиш расо, пееше в църковния хор и излъчваше мекота, душевна топлина и смирение. През годините, крачейки по пътя на науката, свързвах християнството с този спомен. Не мисля, че по някакъв начин каквото и да е лечение противоречи на Божиите закони. Напротив, смятам, че нашите знания, умения и прилагането им в полза на човека, помощта, която оказваме, за да намалим болката и страданието, да създадем радост и да помогнем за раждането на нов живот, е точно отражение на Божията мисъл.

И нека не забравяме, Бог е любов.

Спомняте ли си първия пациент, на когото помогнахте?

В интерес на истината, забравям хронологията, но помня много от пациентите си. Всеки лекар помни най-тежките случаи, с най-редките диагнози, там, където е била необходима най-много помощ, където е имало усложнения или трудности по пътя на лечението, и също така където не е успял да помогне, макар да се е старал. Помня, макар да ми се ще да ги забравя, и една много малко, но специфична прослойка пациенти, за които сме положили огромни усилия, на някои буквално сме спасили живота, а те по неясни причини ни мразят. Както казва поетесата Блага Димитрова, „Нямаш минало, щом нямаш памет. А пък искаш бъдеще да имаш.“

Продължавате ли да следите как живеят и се развиват „Вашите бебета“? Как се чувствате като ги видите? Гордеете ли се с тях?

Аз съм изкюлчително благодарна на хората, които не ме забравят, дори когато вече нямат нужда от мен. Тяхната продължаваща любов, обратната информация, която получавам за техните семейства, за израстването на децата им, е онази глътка въздух, която ме държи будна и жива. Колкото и странно да звучи, има и хора, на които не съм успяла да помогна, но много съм се старала и те също не ме забравят и ме държат в течение на техните неволи и успехи. На фона на нарастващата агресия това е безценно!

Има ли достатъчно хора в България, които желаят да станат донори на яйцеклетки и сперматозоиди или се използват донорски програми от чужбина?

Донорството на репродуктивен материал е болна тема. Донори няма достатъчно, това е общоизвестен факт. Използването на донорски програми от чужбина е един възможен изход, но той оскъпява и без това скъпите процедури по асистирана репродукция. И ако хората с репродуктивни проблеми са дискриминирани, то най-голямата стигма е именно върху използването на донорски гамети. Така че първо трябва да лекуваме обществото, за да разбере какво е донорство, да се запознае с нормативната база, с правилата и ограниченията за даряване, и едва тогава ще имаме нормална среда за българските донори.

Вие от години консултирате безплатно, защо?

Изненадана съм, че изобщо някой е забелязал! Благотворителната дейност е невидима, за нея очите на българската журналистика  са широко затворени. А общественият ангажимент на лекаря е много важна част от професията, както и разпространяването на здравни знания. Това разбиране ме кара да давам безплатни консултации вече 15 години. Който има нужда, винаги може да намери моите консултативни теми на сайта на сдружение „Зачатие“. Също така от години участвам активно в кампанията „Бъди в час по репродуктивно здраве“, която цели да образова младите хора в областта на репродуктивното здраве и в Деня на репродуктивното здраве – ежегодна информационна и благотворителна инициатива на сдружението, както и в няколко други подобни прояви, по няколко пъти годишно.

Медицината се развива постоянно, включвате ли се в обучения за придобиване на нови квалификации?

Това е задължителна част от израстването в професията. Няма лекар, който да може да поддържа високо ниво в своята област и да не продължава да се развива, да следи новостите в науката, да обменя опит с водещите специалисти в неговата област и т.н. Затова и аз се стремя да посещавам ежегодно няколко квалификационни събития у нас и в чужбина, а и непрекъснато чета в моята област. Това сега е лесно, защото имаме достъп до огромна база данни он лайн.

Продължавате ли да предавате опита си на студентите по медицина?

Добър лекар се става, като се учиш от опита на другите. Сам е много трудно, а с учител се напредва значително по-лесно. Академичната кариера ме научи да предавам знанията си при всеки удобен случай и да се радвам, когато ученикът надмине учителя. Затова никога не съм преставала да обучавам не само студентите от Медицинския университет в  Пловдив, но и всички колеги, настоящи и бъдещи, които смятат, че моите знания ще са им от полза. Това е и причината вратите на нашия център да са винаги отворени за колеги, специализанти и стажанти, които имат интерес към репродуктивната медицина.

Защо лекарите не участвате в интернет форумите?

Наистина в интернет има много форуми на здравни теми и се обсъждат лекарите с техните имена, какво са направили или не са направили, а почти никой лекар не застава с името си и не влиза в диалог с пациентите. Аз няма как да говоря от името на всички колеги, вероятно всеки има своите причини, мога само да споделя аз защо не го правя. Първата и най-важна причина – лекарската тайна. Запазването на лекарската тайна е част от правото за зачитане на личния живот и важността ѝ е регламентирана в редица бългурски и международни правни документи. Лекарската тайна включва всички сведения, които пациентът е споделил с лекаря във връзка със състоянието си, и факти, открити при прегледа и изследванията, извършени от последния, както и всичко, което лекарят е научил при упражняване на професията си относно пациента. За нарушаване на лекарската тайна в наказателния кодекс е предвидено наказание лишаване от свобода до две години или с пробация.

Или, ако трябва да го кажа по друг начин, всеки пациент има право да напише публично при кой лекар е бил и да разкаже своята версия какво се е случило, включително и да излъже, но лекарят няма това право. Има и други, но по-маловажни причини, като липсата на време, пазим си нервите и не ги хабим в предварително обречени битки и т.н.

Но така лекарят не е ли ощетен, всеки може да го критикува, а той няма право да се отвърне?

Да, така е, но това е правилно. Всеки лекар има много права по отношение на личните данни на пациента. А правата вървят и с отговорности, и с ограничения. Представете си обратното, ако нямахме задължение да пазим пациента и започнем безразборно публично да споделяме разни неща, напр. кой какви психотропни лекарства приема, кой има венерически заболявания, кой с какви наркотици злоупотребява... ще стане страшно. Пациентите трябва да ни вярват, трябва да са сигурни, че пазим правата им, дори когато това се обръща срещу нас самите.

Тогава как може един лекар да се защити от нападките на пациентите?

В обичайния случай – като не им обръща внимание. Както и правим, лекуваме заради и въпреки. Вторият вариант е в съда – да, има дела на лекари срещу пациенти за уронване на престижа, за публични обиди, а също и за неспазване на указанията на лекаря, което е довело до лош изход от лечението или заради симулация, заради която са направени неправомерни разходи на лекаря и болницата за диагноза и лечение на несъществуващо заболяване и т.н. Но дълбокото ми убеждение е, че стигнем ли до съд, вече сме пропуснали много възможности. За мен най-важното не е какво пишат хората, а да съм направила всичко по силите ми, за да помогна на всеки един пациент и вечер да заспивам на най-удобната възглавница – чиста съвест.

Много лекари смятат, че интернет е вреден, че някои форуми трябва да се забранят и че пациентите трябва да спрат да четат. Вие какво мислите?

Е, няма как хората да спрат да четат. Добре е обаче да спазваме някаква медийна хигиена, което се постига трудно. Интернет е огромно и разнородно пространство, в него има много важна и полезна информация, както и пълни тъпотии. Когато си пациент, е трудно да отсееш зърното от плявата. Ще ви разкажа една ситуация от зората на интернет в България, когато имаше много малко форуми на български език. В един такъв форум млада майка сподели, че бебето ѝ паднало и си ударило главата. Аз я посъветвах веднага да го заведе на лекар, но след мен много други потребители реагираха негативно на моя съвет, като „тия лекари само плашат“, „моето дете толкова пъти е падало“, „къде ще го влачиш по нощите, изчакай до сутринта“, „сложи му белтък/оцет/риванол/пържола на раната и ще му мине“ и т.н. Тук следва да направя едно уточнение. Аз винаги пиша с името си, докато останалите потребители са с никове и са анонимни. И така, на сутринта бебето почина. Аз се почувствах виновна, макар да бях дала правилния съвет, но не бях достатъчно убедителна, настоятелна, агресивна... Избрах на случаен принцип десет потребители, които бяха писали в темата и на лични съобщения ги попитах – добре, не изпитвате ли някаква вина? Всичките десет души ми отговориха – не, защо, аз съм анонимен потребител; тая жена защо слуша мен; няма ли глава на раменете си да мисли; дори не знае кой ѝ дава съвети, а вярва сляпо; това е форум, тук мога да говоря каквото си искам, в реалния живот аз винаги си водя децата на лекар!

Какво мислите за лекарските грешки?

Както казва Ницше, без да звуча елитарно, „Болката винаги търси причината.“ А причината винаги е редовия лекар. Никога не е здравната система, министъра, касата, липсата на нормативи, недофинансираните дейности, сбърканата ни здравна помощ, подценяването на профилактиката и т.н. Винаги лекарят, който е на фронтовата линия, е виновен. И това трябва да се изговори, може би в някой друг живот, между пациенти и лекари, защото в обществото ни битуват две основни заблуди. Първата е, че ако резултатът (от диагностиката, от лечението, дори от общуването) не е оптимален, вината винаги е в лекаря. И втората е, че това е умишлено, т.е. в резултат на недобросъвестна работа на лекаря. И по двете направления мога да говоря много дълго, но се опасявам, че няма кой да ме чуе. И не вярвам в „колективната мъдрост на индивидуалното невежество“.

Разбира се, че има лекарски грешки, както има грешки във всички други професии. Проблемът е, че ние нямаме дори теоретичната възможност да докладваме нежелани събития, няма регистър, няма обсъждане, и така сме лишени от възможността да се учим от грешките. А в други професии това го има, напр. при летците. Можем да вземем пример от техния начин на анализ.

А пациентът как може да разбере кое лечение или изследване е правилно и кое погрешно?

Краткият отговор е никак. Дългият също е никак, защото за да се ориентира един пациент кое е правилно, трябва да има някакви нормативни документи, на български език, които да регламентират работата на лекаря в дадена ситуация. Нормативната база у нас обаче е остаряла, често отделните документи си противоречат, а в други случаи изобщо ги няма. Като най-общ съвет – медицината работи на базата на доказателства. Проверявайте дали лекарят ви следва утвърдени норми на поведение и стандартни препоръки от международни организации.

Има много конкретни обвинения от пациенти, напр. за забавяне на лечението, за назначаване на различни скъпоструващи изследвания?

Пак опираме до правилата на добрата медицинска практика. Там, където ги има, тези въпроси са разисквани и на тях е даден отговор. У нас ги няма. Затова всеки лекар работи според своите познания, убеждения, опит и т.н. Ако иска да работи правилно, ходи на курсове, повишава квалификацията си, чете новостите и се съобразява с международните стандарти. Което често буди подозрения у пациента, но това е положението.

Това как може да се промени?

Само с колективни усилия. Така, както аз защитавам правата на пациентите вече 15 години. Хората трябва да осъзнаят, че няма право по принцип. За всички права трябва да се воюва, буквално. Ама не да се мрънка непрекъснато, а да се предприемат реални стъпки. Защото всички сме юнаци пред компютъра или на масата в кръчмата, но когато трябва да се преведе нещо, да се напише предложение, да се организира дискусия, да се участва в протест ... тогава изведнъж юнаците, незнайно как, изчезват, много са заети, а правещите нещо се броят буквално на пръстите на ръцете. И ако шепа хора работим в тази насока, болшинството си чеше клавиатурите и не си нарушава зоната на комфорт. Така няма да стане, мили хора.

Има пациенти, с които отказвате да работите, защо?

Никой лекар не е подходящ лечител за всички пациенти, това също съм научила от психиатрите. И според мен важи в много други области на медицината. Има определени линии, които ние не преминаваме. Мога да дам примери – идват пациенти, които искат от нас незаконни неща, като да издадем документи с невярно съдържание, за да могат примерно да кандидатстват за финансиране към ЦАР; за криминални аборти; оспорващи законите и правилата за добра медицинска практика. Има и пациенти – интриганти. Има и такива, на които доброто ми възпитание не позволява да отговоря така, както заслужават. Такива пациенти не са за нас. За моя най-голяма радост, те са изключително малко. Но обичайно са шумни в публичното пространство.

Лекарят не е ли длъжен да лекува всеки пациент?

Всъщност не е. Само ако е застрашен животът на пациента. Естеството на моята работа предполага изключително малко на брой такива ситуации, не че не ми се е налагало и да реанимирам. Но ако доверието между лекар и пациент е нарушено, в интерес и на двете страни е този пациент да си намери подходящия лекар, а не да се мъчат взаимно със съмнителен краен резултат. А и ние често практикуваме дефензивна медицина.

Какво значи дефанзивна медицина?

Това е нещо, което започва в САЩ преди около две десетилетия, а през последните десетина години се вижда и в Европа. Дефанзивната медицина е, най-общо казано, лекарят да работи с първата мисъл да се защитава от евентуални претенции към него. Примери за дефанзивна медицина са когато лекар отказва да извършва високорискова манипулация или операция; назначава ненжуни изследвания, за да не го съдят после; в ситуация с право на избор решава да приложи процедура или лечение с най-малък риск; отказва доказано безопасни и правилни подходи под натиска на общественото мнение. И като цяло работи силно предпазливо, което на практика означава страхливо и не поема никакви или малко рискове. В една анкета сред стотици английски лекари през 2016 г. се установява, че 86% от лекарите практикуват дефанзивна медицина, като дори могат да откажат животоспасяващо лечение от страх, че след това ще бъдат съдебно преследвани. Това е страшно!

А не е ли добре лекарят да е предпазлив?

Не, не е добре в тази плоскост, в която вървим заради дефанзивната медицина. Ще дам един, според мен, много лесен за разбиране пример защо е вредно лекарят да е прекалено предпазлив. Преди време научих, че един мой колега не прави цитонамазки на бременни жени. Познавам го отдавна и зная, че е много сериозен лекар, квалифициран, с отлични познания по медицина и изобщо с качества, които не предполагат да пропуска това важно изследване. Дори и касата, която е един социален минимум, го покрива еднократно по време на бременност при първо посещение. Попитах го защо така, какви са му съображенията и получих най-невероятния отговор. „Нали знаеш, че при остъргването на епитела от маточната шийка и цервикалния канал (а такива са изискванията за правилно добиване на пробата) винаги има малко кървене. То, разбира се, не е опасно по никакъв начин, нито за жената, нито за бебето и минава в рамките на ден. Това всеки го знае, дори от студентската скамейка. Обаче представи си, че жената направи аборт по други причини. Може да ме обвини, че аз съм го причинил заради цитонамазката.“

Това е ужасен пример за дефензивна медицина, ужасен! В страна като нашата, която държи едно от първите места в света по късна откриваемост на рака на маточната шийка и ниска преживяемост, да докараме един отличен лекар да се страхува от тази най-най-най-безвредна процедура е все едно да се потопим в мрачните дни на Средновековието!

Юристите казват, че най-много претенции срещу лекари има заради лоша комуникация.

Мога да дам един пример. Идва при нас жена, която ни посещава за първи път. Има много въпроси, записала си ги е. Задава ни ги, ние отговаряме, докато въпросите свършат, като прекара повече време при нас, отколкото за стандартната консултация. Тръгва си и след това пише в един форум: „Ооооооооо, изобщо не съм доволна от тях. Толкова много ми обясняваха, че чак главата ме заболя. Повече няма да ги посещавам. Ще ходя при д-р Х, който само си мълчи.“

Трудно е. Хората са различни. Някои искат много обяснения. Други искат обратното – ние да решим вместо тях какво да правят. Което няма как да стане – времената на патерналистичния подход в медицината са отминали. И лекарите трябва да го осъзнаем, но още повече това трябва да стигне и до съзнанието на пациентите. Което ще изисква известно време...

Може ли у нас пациентът да поиска второ мнение и как става това?

Правото на пациента на второ мнение се е превърнало у нас в право на втория лекар да оплюе първия. Докато това не се промени, а не виждам да има тенденция към промяна, пациентите в стандартната ситуация няма да получават адекватно второ мнение. Само ще им се внушава, че са били излъгани или неправилно лекувани и тази травма ще ги тормози с години. А да създадеш нещастен пациент, само за да се почувстваш по-добре, е доста жалко.

Вярно ли е твърдението, че лекарите в България гледат на пациента като на „банкомат“ и на „ходещ портфейл“?

Както знаете, аз правя безплатни он лайн консултации от 15 години. Много хора ми пишат с молба да им дам съвет. Ще разкажа за една такава жена, която ми писа, аз ѝ отговорих, изпрати ми изследвания, дадох ѝ насоки и това продължи три месеца и около 15 съобщения, докато спря да ми задава въпроси. Като имайте предвид, че моите отговори не са формални, а са наистина задълбочена консултация, колкото позволява формата на интернет консултирането. И накрая написа в един форум: „Оооооооо, то при тях е много комерсиално!“ Да повторя, става въпрос за човек, когото не съм виждала и от когото не съм взела и една стотинка. С това отговорих ли на въпроса?

Но все пак България е най-бедната държава в Европа...

Няма евтина медицина. Има, но не е качествена. Ние не предлагаме такава. Ние предлагаме здравеопазване на високо ниво, толкова високо, колкото можем да си позволим – за апаратура, квалификация, консумативи и т.н.

Преди много години ми разказаха една история. Извикали един известен инженер в цех за машини, който не работел добре. Той постоял, послушал шума от работата на машините, сложил черта с тебешир на една тръба и казал „Затворете тук“.  И наистина, като затворили тръбата на посоченото място, работата значително се подобрила. Човекът казал, че това струва 1 000 долара. От фирмата обаче не били склонни да платят и затова му поискали основание за плащането. Което той и написал:

  • За поставянето на една черта с тебешир – 1 цент.
  • За това, че знам къде да я поставя – 999 долара и 99 цента.

Историята вероятно е измислена, но същината е, че се плаща за експертиза, за знания и квалификация.

Какво изпитвате, когато прочетете негативно мнение за себе се?

Тъга. Най-вече тъга. Че не съм успяла да помогна.  И защото често зад негативното мнение на някой пациент стои грандиозното его на някой лекар с малка п....а (и тук полът не е от значение), който е решил на мой гръб да си направи реклама, да обясни аз колко съм черна, а той колко е велик. Сякаш ако оплюеш някого, това ще те направи автоматично по-добър от него.

И пак тъга, защото ако пациентът дойде при мен и се опита да разбере защо правя едно или друго нещо, това в огромния процент от ситуациите ще му даде яснота. Разбира се, повечето хора идват, питат, обсъждат с мен. Тези, на които съм успяла да покажа, че имаме една цел. Обратното също често ми се случва – идват пациенти, недоволни от друг колега и като започнат да ми разказват, много рядко са прави, а по-често са се заблудили било от липсата на информация или от погрешно поднесената такава от пишман разбирачи.

Това не ви ли демотивира?

Не. Моите мотиви да работя са други и са много силни. Нито искам някой да ми ръкопляска или да ме величае, ните желанието ми за работа зависи от мнението на тълпата. Аз обичам човеците и макар вечер понякога да съм смъртно уморена, знам, че на сутринта, ако се събудя, ще е с усмивка и със същия хъс да помагам. Но пък сигурна съм, че тази истерия, тази мръсотия, която засипва нашего брата ежедневно, ще демотивира част от младите ми колеги. Аз и сега го виждам – завършват, ентусиазирани, знаещи, решени да работят. И след година-две зарязват професията или отиват в чужбина, където ще ги ценят. Това един ден ще се върне върху всеки един от нас. Защото всички сме пациенти. И някой слънчев ден ще пострадаме в катастрофа или ще се разболеем от рак, ще дойде епидемия или ще направим инфакт... Тогава обаче няма да има кой да ни помогне.

А може ли понякога мнението на пациента да промени нещо във Вашата професия?

Когато едно мнение е изказано с цел да обясни, да подобри работата, да помогне на организацията на здравната помощ. Често съм се учила от мнението на пациентите за моята или за чуждата работа, защото това е една обратна информация, която е много ценна. При това, когато консултирам или лекувам един пациент, аз винаги изхождам от позицията – какво бих направила, ако на мястото на пациента съм аз или мой близък. Това, според мен, е една добра отправна точка за работата на лекаря. Лошото е, че обичайно тези мнения са рядкост. Повечето мнения са агресивни и с цел да очернят лекаря, а пациентът да получи своеобразно възмездие за преживяната негативна емоция или недобър резултат от лечение, а не с цел да помогне да се подобри ситуацията. Ние като общност сме далече от това разбиране за общуване.

Вие от години защитавате правата на пациентите и работите в неправителствена организация. Това носи ли ви негативи?

Разбира се. Но това е моят съзнателен избор. Моята кауза, моят начин да изживея живота си. И позитивите са в пъти повече – радостта от постигнатото в национален мащаб и ежедневните победи при рутинната работа. Естествено, когато крещиш на министъра си, той използва срещу тебе цялата мощ на държавата. Институционалния тормоз, който се шири напоследък, е израз на политическа импотентност и морален дефицит. Минала съм през финансова ревизия на физическо лице, през проверки разни безобразни, с абсурдни мотиви, през реални заплахи за физическа разправа или за въвеждане на регулации, които ще ми забранят да работя, срещу мен е имало жалби, доноси, клиентски проверки, един път си загубих работата и т.н. Дори ме посъветваха от много високо институционално ниво и съвсем добронамерено „поснишете се малко, пречите“.

Това е нищожна цена за свободата да казвам, каквото мисля и аз с удоволствие я плащам.

Какво мислите за агресията над лекари?

Това е ежедневие. И не говоря за физическата агресия, срещу която все пак има предприети някакви, макар и смехотворни, мерки. Вербалната агресия над съсловието ни с годините стана обичайно социално явление. Имам чувството, че вече на никого дори не му прави впечатление. Напротив, ако изведнъж изчезне, хората ще усетят някаква необяснима празнина. А думите могат да нараняват също така, както и юмруците. Аз съм от по-старото поколение и още помня приказката за лошата дума. „Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя“ и „Думата стрела не е, пък в сърцето се забива“. Изобщо бих могла много неща да кажа за онази тънката граница, която превръща свободата на словото в език на омразата.

Цинично е, че хора, които обилно ни заливат с жлъч, се представят и като правозащитници, и като пациентски организации, сключват сделки с институциите и реално създават лошо име на истинските правозащитници и застъпници на правата на пациентите.

Можеш да изтръгнеш сърцето на лекаря и да го изядеш ритуално на площада. Обществото ни не вижда никакъв проблем в това, напротив, доволно ръкопляска и се разотива по къщите. Спревадливостта е възтържествувала и правосъдието е раздадено. Уличното такова, разбира се, но в пренаредената ни ценностна система и то е приемливо.

Във всяка област на медицината има и крайно неблагоприятни ситуации, които завършват със смърт на пациента.

Аз, за мое щастие, работя в област, която не носи тези рискове. Но се прекланям пред хората, които поемат риск всеки ден, а това всъщност са повечето ми колеги. И силно им съчувствам, защото освен стандартния риск на професията те са изложени и на риска от сбърканото ни законодатестлство и на практика нямат никаква защита. Същото се отнася и за пациентите, а имайте предвид, че те са крайните потребители и контрата от лошата здравна система винаги е в пациента.

Нещо като в театър на абсурда – българският лекар си живее между „осанна“ и „разпни го“. И първото е нелепо, защото няма велики лекари, има такива, които си вършат работата и други. Велики са били примерно Калмет и Герен, създателите на противотуберкулозната ваксина, известна ни като BCG (Bacillus Calmette–Guérin), които в продължение на 13 години са пресявали микобактерии върху среда от картофи и жлъчка. Не знам дали можете да си представите подобна упоритост за работа в ужасна смрад, без да се знае дали ще има някакъв смисъл. Да се величае един лекар, да му се приписват извънземни сили, да се издига в култ на божество, е също толкова вредно, макар това рядко да се дискутира. В това отношение пациентите имат също голям принос, защото така създават лекари чудовища.

В този аспект медиите какво участие имат, ако изобщо те имат значение?

О, разбира се, че ролята на медиите е огромна! Моето впечатление е, че те играят удобната, но крайно вредна роля на съдник. А тяхната задача е да информират, да разследват, да защитават правата на гражданите и т.н. Тяхната власт за формиране на общественото мнение е огромна, но с властта идва и отговорността, която почти я няма. Медиите в стремежа си да привлекат клиенти заемат умишлено едната страна, като често създават и втората жертва на дадена медицинска трагедия – това е лекарят. Но ако за това се говори, макар и под сурдинка, никой не се сеща за третата жертва – а това, според мен, са пациентите, роднините на починалия или пострадалия човек. Защото когато се случи трагедия, последното нещо, от което имат нужда хората, е да им се внушава чувството за безпомощност, те да живеят години наред с усещането за неполучена здравна грижа, за това, че са били излъгани. А да се призовава към мъст и публичен линч е престъпно!

И обратно, малцина са журналистите и медиите, които работят истински, грамотно по важните въпроси за пациентската безопасност, за организацията на здравната помощ, за профилактиката и т.н. Те, уви, са непопулярни.

Какво решение виждате на този проблем?

Аз съм унил реалист. Няма я светлината в тунела. Да си спомним думите на Мартин Лутър Кинг „Верижната реакция, при която омразата поражда омраза, трябва да бъде пречупена, или ние ще рухнем в тъмната пропаст на взаимното унищожение. ” Ние май бавно вървим към жизнерадостно колективно самоунищожение и го правим с арогантно невежество. Но поне сме последователни.

Запомнете ми думите, в тази битка между пациенти и лекари няма победители. Има само степени на загуба.

Единствен изход, а той не е измислен от мен, е като на Мойсей пред портите на Ханаан – цялото племе 40 години в пустинята. И понеже продължителността на живота сега е много по-дълга от времето на Мойсей, наминете след стотина години, да видим дали робите са измрели до крак и дали можем да живеем и работим като общност, а не като глутница.

Ееееее, не бъдете толкова мрачна в прогнозите си!

Мда, не е хубаво така. Човек трябва да е позитивен, да вярва в бъдещето. Но вината е Ваша, да бяхте ми задавали удобни въпроси, щеше да се получи много по-ведро повествование. Може би. Както казва моята приятелка психолог Събка Дякова-Чехович „невротизъм от позитивизъм“. Това, че съм песимист, не означава, че съм спряла да работя в тази посока. Напротив, вярвам в силата на единението. Продължавам упорито да се опитвам да образовам себе си, микрообкръжението си, младите, пациентите и всички други хора, които искат да чуят. Все още, макар и по-рядко от преди, крещя на министъра. Продължавам да поднасям достоверна здравна информация където и колкото мога. Малко, но от сърце.

Д-р Мариела Даскалова, 01 юли 2019 г.